ЗАХАРНО ПЕТЛЕ

Ще поискам ли слънцето да грее отново в очите ми?
Ще видя ли отново тишината на морето, толкова силно и чисто?
Ще видя ли отново залеза, потъващ в морето от моите скали?

Отворям очи и виждам белите облаци през прозореца на самолета. Какво правя? Как се случи всичко? Как позволих нещата така да се изплъзнат от подредения ми по график живот!
– Как се чувстваш, мила? – мъжът до мен погали ръката ми.
Погледнах го право в очите – висок, с прошарени коси мъж на средна възраст или не, по-скоро малко над средната възраст.

Смешен бе дори фактът, че аз нямах представа на колко години е той. Така е, неосъзнах колко бързо и даже нежелано се случи всичко…….

– Вероника, слушай, много е важно! Аз съм все още в столицата, имам проблеми с колата. След два часа трябваше да посрещна един много важен клиент на летището, а няма как да се стане. Зарежи всичко останало – това е приоритет днес! Посрещни го и го забавлявай докато успея да се върна.
– Но…..аз…нали трябваше да бъда в съда днес….. знаете какви опашки са там….
– Не, сега това е най-важната ти задача. Този клиент ще ни донесе много пари. Полетът е номер 52687, той се казва Филип Джоунс. Ухажвай го, разведи го някъде, трябва да привлечеш вниманието му!

Паркирах на паркинга пред летището, взех си кафе и зачаках.

Ядосана бях, че се наложи да променя дневния си график.

Дори днес трябваше да пропусна обяда с приятеля си и неговата майка.

Слизащите пътници от полет 52687 се появиха. Аз, с табелка с името в ръка посрещнах важния клиент. До мен спря висок мъж, с типично за англичаните грозни дрехи – широки панталони и карирана риза.

Доста се изненадах, че той говори български, макар и доста трудно разбираем. Извиних му се, че шефът не може да дойде, взехме багажа му и се качихме в колата ми. Тогава осъзнах, че нямам план за действие.

Къде да го заведа, в офиса пет-шест часа, ужасно…..

Попитах го дали иска да си почине в хотела, за съжаление, каза че не е уморен.

Предложих му разходка край морето. Това много му се хареса, имал желание да посети някой пуст плаж и да поседне на пясъка, далеч от шума и хората.
Веднага си спомних за прекрасния плаж между скалите, при който реката се влива в морето.

Доста далеч беше от града, но нали трябваше и да убивам времето да идването на шефа ми.

Първо го заведох в един рибен ресторант. Събеседникът ми не беше от най-приказливите, лаконично ми разказа за себе си. Оказа се, че майка му е била българка и той е идвал тук като дете няколко пъти.

От посещенията в България помнел единствено захарните петлета и розовия захарен памук.

Филип Джоунс бе истински джентълмен, това мен ме притесни доста. Не бях свикнала на такова внимание. Той усети моето притеснение, но не каза нищо.

По пътя мълчахме. Аз не съм особено весела компания, но нали трябваше да го забавлявам, коментирах природата около нас.

Той не каза нито дума, с периферното си зрение усетих,че ме гледа. Наново се почувствах неловко, докато паркирах-той бързо слезе, отвори моята врата и ми помогна да сляза.

„О, голям късмет! Шефът ще е доволен” – помислих си, когато видях лунапарка. Помолих госта си да ме изчака в колата. Върнах се с няколко червени петлета на клечка и захарен памук. Сериозният англичанин имаше много хубава усмивка!

Заедно с нашите петлета се насочихме към скалите. Нямаше път, газихме направо през свежата трева. Стигайки до края на скалата пред нас се яви невероятна гледка! Англичанинът видимо се впечатли, но не каза и дума.

Между големите сиви скали се спотайваше малък плаж, с прекрасен златист пясък. Морето бе спокойно и кристално синьо.

– Ще слезем долу, нали? – попитах и погледнах мъжът до мен в очите. От морето ли или от светлината бяха станали кристално сини.
– Прекрасно е, благодаря ти! – сините дълбоки очи се впиха в мен.

Пътеката надолу към плажа бе стръмна и камениста. Аз, предвид първоначалните си планове за деня, бях с пола и обувки с много високи токчета. Слизането бе голямо изпитание за тънките ми крака. Той вървеше пред мен, видя как се измъчвам и ми подаде ръка за помощ. Ръката му бе голяма, силна и топла. Наложи се да събуя обувките си, той ги взе.

Долу, на пясъка, високият мъж продължи да държи ръката ми. Вървяхме, хванати за ръце, един до друг и мълчахме. Изненадах се от себе си, това вместо да ме притесни, ме караше да чувствам сигурност и спокойствие.

Прекосихме целия плаж, в края седнахме близо до мястото, където реката се вливаше в морето.

Беше много красиво ……. и пусто. Никой от двама ни не искаше да наруши това спокойствие, мълчахме.

Само от реката се чуваха жаби, но дори и този шум бе прекрасен тук.

Не зная колко сме стояли така, но се появи вятър и захладня.

Аз потреперих, Филип Джоунс свали бежавото си яке и го сложи на раменете ми.

Не толкова дрехата, колкото самият жест ме стопли. Имала бях много връзки, но никой мъж не се беше държал така с мен.

Нагоре по обратния път англичанинът отново държеше ръката ми. Беше се стъмнило, когато го оставих пред хотела. Той ми се извини, редно било мъжът да изпрати дамата. Покани ме на вечеря в ресторанта на хотела, отказах.

Трябваше да се прибера, приятелят ми вероято бе много ядосан, заради пропуснатия обяд с майка му.

Вечерта говорих с шефа ми по телефона. Проблемът на колата му се оказал доста сериозен и щял да може да пътува най-рано по обяд на следващия ден. Трябвало да обгрижвам англичанина.

Сутринта отидох рано до хотела, Филип Джоунс вече бе изпил кафето си и бе готов да излиза.
Попита ме дали искам да се разходя с него до някакво село, след като разбра, че моят шеф ще се забави.

Оказа се, че това е селото, откъдето беше родом неговата майка. Трудно открихме къщата. Каменната стена бе рухнала и лесно влязохме в двора.

Филип много се развълнува, заговори изцяло на английски. Почувствах се прекрасно, че неволно станах част от този невероятен момент. Този възрастен мъж се бе превърнал в малко момче, докосваше и се радваше на всичко.

Откъсна цвете от градината и ми го подари, отново видях прекрасната усмивка. Влязохме дори и в полуразрошения плевник.

– Ела,трябва да почувстваш това!

Той буквално се хвърли върху купчината сено и затвори очи. Аз го последвах, високият мъж ми каза да затворя очи и да усетя аромата.

Е, аз нищо не успях да усетя! Но той, той превръщаше всичко в нещо прекрасно и невероятно. Това за него бяха вълшебните детски спомени, които всеки от нас има и крие в душата си.

– Нали е невероятно? – англианинът се обърна и ме погледна с невероятните си дълбоки и сини очи.

Замръзнах, не можех нито да му отговоря, нито дори да се усмихна. За пръв път в живота си почувствах онзи момент, който често присъства в сапунените сериали. Не съм и помисляла, че може да е реален.

Гледах го в очите и изпитвах силна нужда да ме целуне.

Стояхме така около минута, но нищо не се случи. Той се изправи, после ми помогна да стана. Какво се случваше с мен?

След минути осъзнах своето безумие! Имах прекрасен мъж до себе си, чудесна работа и спокоен, подреден живот. Каква лудост ме бе обвзела…..Съвсем непознат, доста по-стар от мен мъж, който не беше нито красив, нито дори чаровен……

Мълчахме през целия път обратно. Оставих го в хотела, моят шеф щеше да отиде там до час. Знаех, че полетът му е след два дни. На следващия ден аз трябваше да пътувам по работа. Сигурна бях, че повече никога няма да видя високия англичанин с хубава усмивка.

Отивайки на работа след няколко дни, заварих на бюрото си голям бял плик. Отворих го – от вътре ми се усмихна червено захарно петле! Свлякох се на стола, нямаше как да спра сълзите си. А дори нямах представа защо плачех!

От този момент не минаваше дори минута, без да помисля за високия англичанин. Не успявах да прогоня чувството на несигурност и самота.

Скоро дойде моментът на моята лятна отпуска.

Препичах се на пясъка, когато шефът ми се обади, че спешно трябва да отида до офиса. С неохота облякох късата плажна рокля върху мокрия си бански. Беше време за обедна почивка и офисът на агенцията бе празен.

Прекосих го и почувах на вратата на кабинета на шефа. Не получих отговор и влязох. Шефът не беше зад бюрото. Погледът ми се спря на огромна кошница с цветя на бюрото, а после…….

После видях и моят висок англичанин.

Дълбоките сини очи отново ме парализираха. С мъка направих крачка напред, повече не успях. Той ми подаде дясната си ръка – голяма, силна и топла. Не можех, а и не знаех точко какво да му кажа.

Пуснах ръката му и го прегърнах. Загубих се в неговата прегръдка, вдигнах поглед нагоре към прекрасните стъклени очи. Той се усмихна, после и аз.

Нямахме нужда от думи! Високият англичанин ме целуна нежно!

Leave a Reply

Your email address will not be published.