След 3 години

След три години болка, гняв, усмивки, надежди, сълзи и копнеж, три години, отстрани погледнато, пропилeни…

Всичко започна, когато  бях на 12 и половина.

Както всяко лято, и това нашите ме пратиха на заточение в провинцията.
Една вечер се бях покатерила на едно дърво (бях щуро хлапе) и на слизане щях да си скъсам, току що купения ми панталон.

По улицата мина някакво момче и ме попита да дойде ли да ме свали, на което аз отказах.

След тази случка, го засичах няколко пъти: пред магазина, вперил поглед в мен; пред чешмата, гледайки ме с усмивка; когато се разминавахме по улицата, той поглеждаше през рамо…

После „нахалството„ му мина на следваща фаза.

Започна да ми праща целувки, да използва изтъркани лафове от рода :

„Какво виждат очите ми-най-красивото момиче на света„, а аз не можех да проумея докъде може да стигне това момче.

Струваше ми се толкова невъзпитан и нахален, но в същото време се чувствах някак поласкана.

След време научих името му-ще го наричам А.-и разбрах, че имаме общи приятели.

Започна да излиза с компанията ми и лека по лека се сближихме, но аз ясно показвах къде е границата- приятелство.

Един ден той ме покани да гледам мача между моята махала и неговата.

В същия ден бях в ужасно настроение и всичко ми се виждаше сиво и мрачно.

По време на мача той постоянно ме гледаше, но на мен не ми пукаше.

Знам,че ако бях в обичайното си настроение, щях да съм щастлива.

След мача откъсна цвете от градинката пред пейката, подаде ми го и ме целуна по бузата.

На път за вкъщи се заговорихме с него и разбрах че е 6г и половина по-голям от мен.

Заклевам се, не изглеждаше по-голям от 16 годишно момче, но уви.

След няколко дни заминах за море и последната вечер преди да замина той ме прегърна силно.

Тогава нямах и представа какво ще значи тази прегръдка за мен след време…
На морето всеки ден си пишехме смс-и и се чувахме, а когато му кажех, че пише и говори като влюбен, той отговаряше:

„Защото е така„.

Бях се привързала към него, думите му бяха подействали на детското ми съзнание.

Няколко дни преди да пристигна пак в провинцията той ми каза,че заминава за чужбина и кой знае дали ще се върне пак в България.

Бил ми оставил нещо, да съм си го вземела от приятелките ми.

Беше ми гадно, но може би не го харесвах толкова, че да не мога без него.

Беше ми оставил плюшен мечок (напръскан с неговия уникален парфюм) и една паспортна снимка, на която сякаш А. ме гледаше.

След няколко месеца почнахме да си чатим и той продължаваше да ми говори как иска да е с мен и как скоро ще се прибере.

Аз бях объркана и не знаех какво намира толкова голямо момче в някаква хлапачка.

Пишехме си доста време-около 1 година и половина и аз тотално се влюбих в него-в неговото държание, в начина, по който се чувствах, когато си пишехме, надеждите, които ми даваше, че много скоро ще дойде да учи в моя град.

Влюбена…

За това и един ден, след няколко дни неотговаряне на съобщенията ми, когато ми каза,че няма да си идва в България и че вече има своя живот и не може да ми каже, че ме обича (както правеше по хиляди пъти на ден, преди да се случи това), аз рухнах.

Четиринайсет годишно момиче, затворено в стаята си,четящо хронологията с месеци назад…не учех, не ядях, не спях…

Толкова ме болеше. Възможно ли бе да се влюбя на толкова крехка възраст?
Тъкмо когато снимката му беше в коша и мечето при останалите незначителни играчки, когато не мислех за него всеки ден, а почти всеки ден, той отново ми писа!

„Нали знаеш, че все още си моето злато?„ – попита той.

„Казахме си, че ще сме само приятели, не помниш ли?„-отвърнах, знаейки,че винаги ще искам повече от приятелство.

Каза ми, че ще идва в България и че иска да е с мен.

Казахме си, че като дойде ще сме задно въпреки родителите ми и годините разлика, защото той твърдеше, че годините не били от значение.

След време се скарахме много лошо.

Същото лято разбрах, че е бил в България за няколко дни и е говорил с приятелките ми.

Не знаел вече дали сме заедно или не, дали сме приятели или не.

Дори един телефон не звънна, да ми каже,че си е дошъл за няколко дни, да ме чуе как съм. Бях бясна.

След тази случка аз пак го търсех, наивната.

Всичко към него водеше.

Появеше ли се някое друго момче, веднага го сравнявах с А.

Разбрах,че това лято пак ще идва в провинцията и реших да му кажа да се видим, за да му върна мечето.

Не исках нищо да ми напомня за него, а може би търсих повод да го видя.

Но той ми каза нещо, от което тръпки ме побиха.

Щял да живее в града ми и да учи там. Този път наистина…

Да плача ли, да се смея ли-това се чудех.

Колко ме беше наранил, а аз още го обичах.

Наскоро си говорехме по скайпа и ми беше много приятно да чувам гласа му и да виждам сладките физиономии, когато ме моли за нещо.

Чувствах се така, сякаш се запознавам с човек, който имам чувството, че познавам, но всъщност не знам нищо за него.

Каза,че искал да ме види повече от веднъж. Иска да излизаме.

Имал нещо да ми даде, някакъв подарък.

А аз му казах,че не гарантирам за вижданията.

В първия момент исках да му върна мечето, а в следващия-да го видя.

Сега съм объркана. Не ми пише, не се сеща за мен от няколко дни, въпреки че на скайпа пише:

„С нетърпение очаквам да те видя.„.

Усещам, че пак започвам да изпитвам нуждата да го виждам, да чувам гласа му и думите му:

„Където и да си, аз ще те намеря.„ кънтят в ушите ми.

Твърди едно, но прави друго…

Сякаш не му пука за мен, докато аз не му пиша.

Не знам какво да правя. Как да се държа, когато се видим…не можем да сме заедно, толкова неща са на пътя ни, но знам, че ако не го видя ще съжалявам цял живот!

Моля ви за съвет,Г…

Leave a Reply

Your email address will not be published.