Последно Сбогом

“Това, че те имах, е това, за което мечтах”

Капка сълза.
1

Леден бриз пронизва нощта, сърцето изстинало, спряло да бие.

Заграбих хладната пръст, притиснах я в дланите си. Стисках все по-силно, здраво.

Исках да усетя топлината ù, но тя бе все така суха и хладна. Тъмна и студена, почти непрогледна.

Няколко звезди блестяха, но не с искрата, с която бяха създадени, а по-скоро като поглед в миналото, бледи, почти незабележими.

Единствената по-ярка светлина блести от отдалечената малка сграда, в която пазачът отброява часовете до изгрева, но и тя не може да се сравни дори с мъждукането от уличната лампа, която, като крачите по тъмно, се вижда най-далеч от вас.

Тишината прави студа още по-смразяващ.

Отпускайки длани, усещам през мен да преминават хиляди познати чувства – радост, тъга.

Побиват ме тръпки от ходилата през кръста до пръстите на ръцете и обратно, усещам ги навсякъде до момента – до момента, в който разбирам…
Тишината се разваля от звука на падащата пръст.

Спомените се въртят из главата ми. Образи. Образът – всеки един момент.

По бузата ми се стича сълза, последвана от друга, която се опитва да я догони. Двете се сблъскват със земята или биват отвеяни от вятъра.

Не знам, защото се намирам на едно по – хубаво, отдалечено и топло място.

Съзнанието ми ме изпрати на тази първа среща, част от моето детство, къс, едно парче от объркания живот, който водих и продължавам да водя…

Гласът ù
2

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Пред мен, зад мен, три пъти по ред ще жуми, отварям аз очи.
– Десет. Десет – възрастта, в която отваряш очи за разликата между теб и нея. Ти и тя.

Две прегърнати тела. Ръка за ръка, две сияещи лица. Две души, понесени от вятъра на промяната. За някои от тях първата любов или поне подобни емоции, с които можеш да ги сравняваш след време.

Глад, безсъние, мисълта за нея, чувствата, които те карат да се усмихваш или да плачеш, буцата в гърлото, болката в корема и корема и, разбира се, целувката.

Никой не може да забрави целувката – тя преобразява света, в който живееш, пуска го на съвсем различна скорост. Вече си друг.

Десет секунди погледите не се отместват, устните се допират.

Две деца, изпитващи чувства, объркани, опитващи се да пораснат, две мечти, които се изграждат наново, но този път посоката, която ще вземат, е коренно различна от досегашните им страхове и трепети, желания и действия. Десет и аз и тя.

Поглеждам часовника – десет и десет, мисля си, че след двадесет минути трябва да се прибирам.

Единственото лошо нещо, когато си дете, е, че трябва да спазваш волята на родителите.

Свалих ръката от лицето си. Тогава я видях за пръв път.

Беше пред мен. Толкова беше красива. Опитвах да отместя погледа си, но безуспешно.

Взирах се в нея повече от десет секунди може би. През това време мислех само как да я заговоря, но нещо ми пречеше, мозъкът не даваше на тялото да помръдне. Как очаквах да проговоря?
– Зад теб са. Зад теб? Четях по устните ù. Не чувах, за миг се бях изгубил в мислите си за нея.

Постепенно започнах да я разбирам. Първите думи, които произнасяше, започнаха да придобиват значение.

Докато ги осмислях, видях как всички, с които играехме, се бяха заплюли.

Не направих нищо, дори най-малкия опит да се върна в играта.

Бях опиянен от мекия ù глас, който отекваше вече ясно в ушите ми…

Звезда

3

Този мек глас не съм го чувал повече от година.

Да бъда точен, година и ден без нея, без тази усмивка, без този специфичен тембър, с който бях свикнал повече от петнадесет години.

Бяхме неразделни, две сродни души, разпознали се по…
Гласът ù още утихва в ушите ми по същия начин, както когато се видяхме за пръв път.

Вятърът вее, шепти ми, а аз се обръщам и ù казвам:
– Хей.
Но шептенето се оказва едно забравено ехо. Намерило кът в душата ми, ехо, което няма да утихне, докато сърцето ми не спре.

Съзнавайки, борещ се със себе си, се обръщам и я викам по име, но освен студения бриз , ме приветства само мракът- тъмнината, напомняща ми за самотата.

Обръщам поглед нагоре.

Небето е ясно. изключение прави един-единствен облак, които се движи с вятъра. Хиляди, милиони звезди блестят, а аз съзерцавам и търся…
– А, ето я.
Облакът я бе закрил, бе скрил нашата, нейната звезда.

Минало, което се забравя, избледнява с всеки изминал ден. Погледът ми се заковава в нея. Толкова е далеч, малка и забравена…

Сигурно на нейно място сега има нещо друго, а може и да няма.

Не спирам да мисля за нея, пътят ù отдавна е изминат, достигнал своя край някъде там, в миналото, но продължава да се вижда за тези, които знаят къде да гледат.

Тя блести и напомня, че е била там и е съществувала в този откъс от времето, придавайки смисъл за някого. За мен…

Отражение на миналото

4

Вдигам пръст и ù показвам:
– Ето тази звезда, нея съм кръстил на теб.
Датата – четиринадесети февруари. След месец навършвам шестнадесет.

Свети Валентин, денят на влюбените, а аз – толкова млад и запленен, заблуден глупак. Влюбен цели шест години в това момиче.
– Анжела, не си измислям, това е твоята звезда.
– Честит празник, знаеш, че те обичам, нали?
Тя се усмихва и ме прегърща. Погледите ни се спират, за част от секундата си помислям, че този момент ще трае вечно или поне искам да бъде така.

Устните ни се сливат, усещам я с цялото си същество, очите ù не се отместват от моите до самия ù край.

Двамата почти оставаме без въздух от целувката. Но дори и да не дишам, сърцето ми няма да спре да бие лудо, все така влюбено, дори след последния му удар на тази земя…

Плачът на земята

5

Чу се силен удар. Гръм разтърси цялата земя около мен.

Преди него в небето се видя толкова ярка светкавица, че за части от секундата виждах всичко край себе си като в най-слънчевия ден.

Какво стана? Небето бе толкова ясно преди секунди.

Обърнах се и зад себе си видях бързо приближаващи се облаци – тъкмо покриваха звездата, която съзерцавах.

Нейната звезда. За един миг и вече я няма, изчезна.

Толкова ли много време се бях отдалечил в съзнанието си, че не бях усетил рязката промяна във времето?

Задуха още по-силен вятър, студът се носеше с него, но аз не го усещах.

Съзерцавах прашинките, които се за гонеха, танцуваха във въздуха около мен.

Листата от дърветата създаваха нещо като музика, върху която те изпълняваха своите стъпки. Някое по-слабо листо се откъсваше – и то искаше да потанцува.

Не му се чакаше есента дори за малко и с цената на живота си, то се впуска в последния си момент като част от едно цяло, сбогувайки се с танца върху музиката на своите събратя.

Музиката, която и то досега правеше.

Последваха го още свободни, любопитни листа от всички дървета наоколо.

За момент музиката им ми се стори като ръкопляскане – те тъжаха за своите, но и им се радваха за избора да живеят свободно в сетния си миг, да се впуснат в последното си пътуване.

Струва ми се, че те всичките искат да отлетят. Но дългът, който са поели към природата, ги задържа поне още малко.

Те разбират, че за всичко и всеки има начало, място, време и край в съществуването разбират, че за всичко и всеки има начало, място, време и край в съществуването им и докато пътят не бъде извървян, краят не се вижда.
Последва втори гръм, след него още два.

Светкавиците се спускаха толкова бързо, че не се знаеше коя от кой удар е. Заваля. Усетих първите капки. Всяка една ме пронизваше, отваряше някой спомен в сърцето ми…

Най-дългата нощ/ Най-прекрасният ден

6

– Майкъл, побързай, ще го изпуснeш.
Докато тичах, усещах как последните капки се надпреварват за мен, караха се коя първа да ме уцели.

– Идвам, само да оставя чадъра.
Идеалният претекст. Дойде точно навреме и то благодарение на това, че дъждът спираше.

Природата е с мен. Да, излъгах, но бе с добро чувство. Дори и не подозира. В такива моменти е по-добре да премълчиш, за да не се издадеш.

Мястото, времето, всичко трябва да е идеално, защото не може да се повтори. Не и така…
Много добре си спомням предишния ден. Цяла нощ не мигнах.

Не съм ги броил, но най-малко три пъти ставах от леглото. Обикалях из стаята като сомнамбул, крачех напред-назад и мислех. Ами ако не е „Не“, а „Да“.

Не спираха да нахлуват въпроси без отговори, съмнение след съмнение. Идеше ми да изкрещя.
– Оставете ме да спя! – може и да съм го казал на глас, но в този момент на възбуда ми се губи почти всичко.

Усещах как сърцето бие в ритъм с тежкото и учестено дишане – наподобяваха някоя лоша рок група.

Биеше лудо, ако можеше просто да слезе от гърдите ми и да изскочи през устата, не би се замислило. Добре, че няма право на избор.

Мое си е и аз ще понасям болката и любовта, която разнася със себе си. Ставах и пак лягах.

Въртях се в леглото, облян в пот.

Ту слагах завивката, ту я махах, възглавницата постоянно изменяше формата си. А в мислите ми все беше тя – моето момиче.

Дори телевизорът не можеше да ги заглуши. Бях толкова отнесен, че изкачването по обратния път бе невъзможно за момента.

В просъницата изскачаше само нейният образ. Отварям, затварям очи и тя е все там. Усмихва се. Най-накрая заспах….

Не бе за дълго. Алармата се включи. Не спира, пресягам се, но не стигам.

Колко ли спах? Час? Чувствам се като след бурна вечер, за която се опитвам да си спомня.

Главата бучи. Дори не бях вечерял, още по-малко пил някакъв алкохол.

В главата ми се беше нанесъл кълвач и не спираше да тактува с клюна си. Още по-дразнещо бе, че не чука по дърво, а отнякъде беше намерил камбана.

Звукът ù се разнасяше навсякъде около мен. Тъкмо заглъхва и той отново удря. Няма ли да се измори най-накрая?

Пресегнах се, почти излязъл от леглото, и натиснах копчето. Той излетя. И аз трябваше да го последвам.

Единственото хубаво нещо, което откривам в тази нощ, е, че имах време да събера багажа си и да стегна колата.

Оставаше ми само да се облека и да я взема.
Измих се, хвърлих първата тениска, която намерих на себе си. Толкова много бързах да я видя.

Завъртях ключа и слязох по стълбите. Както си и мислех, тя вече ме чакаше пред колата.

– Пак закъсня. – усмихна се. Погледнах часовника.

– Само една минута? – учудено събрах вежди.

– Един час, цял час, нали се разбрахме за осем.

– А? – нещо бях изпуснал.

– Май се бъзикаш? – лицето ù отново грейна.

– Ако не сега, то кога? – усмивката ù не се махаше.
– Глупчо, виж си фланелката. Обърната е! А обувките? Това са пантофите от банята.

Съмнявам се, че ще ти е удобно да караш десет часа с лъвовете върху тях. Не сме тръгнали на сафари, а на море.
– Или аз бъркам? – учудено събра вежди, имитирайки ме.
И аз, като при повечето хора се случва, концентрирайки се само върху едно нещо, оставям всичко друго на заден план.

А в случаи като този, ако става въпрос за жена, нищо не ти прави впечатление.

Любовта е успяла да разсее едни от най-великите умове, крале, дори богове, а какво остава за мен.
И без друго бях забравил ключовете от опела.

Качихме се заедно у нас, закусихме, пихме кафе. След първата глътка разбрах каква нужда изпитвах за една топла чаша.

Не се бяхме виждали от два дни и трябваше да наваксваме. Заговорихме се.

Когато сме заедно, времето не съществува, дори не усещам смяната на темата, винаги се намира за какво да говорим, да спорим или да се смеем.
Потеглихме чак към единадесет. Пътят е дълъг.

Аз покарах три-четири часа, но ефектът на кафето се обърна, безсънната нощ надделя и някъде по пътя се сменихме. Унесен от нейните думи, заспах.

Спях и я сънувах. Събудих се някъде към осем и половина вечерта.

Бе почнало да вали. Още пътувахме.

Чистачките отмиваха капките, а те, като че ли напук, пак се опитваха да се настанят върху стъклото, имитиращи мухите.

Колко са досадни!
– О, я виж кой стана! Спящата красавица!
Още разтърквах очи, а тя започна да си прави закачки.

Винаги е била такава, обича да се изразява свободно, да си прави шеги, да не спестява нищо.

Казва всичко, което ù мине през главата, понякога дори ме е изкарвала от релси, но това е едно от нещата, които най-много ми липсват у нея.

Че се разбирахме и допълваме взаимно.

– Май се изгубихме!
Сви рамене, прехапа устни и направи онова миловидно учудено изражение, с което ми казва:

„Да, виновна съм, накажи ме.”

Знае, че винаги се разсмивам, когато го правеше. Тя не бе от хората, на които можеш лесно да се разсърдиш.

За петнадесет години сме се карали сериозно само два пъти, но нали това е част от живота, да се учим от грешките, да си прощаваме и да имаме сили да продължим напред.

Разгърнах картата. Наистина бяхме изгубени.

В същото време не ми изглеждаше никак трагично.

Трябваше ни само морето, което съзряхме след десетина минути пред хоризонта.

А палатката може да се опъне навсякъде.

Проблемът, който стоеше насреща ни, бе, че дъждът не желаеше да спре.
Паркирахме колата пред пуст плаж.

В дясната му част сигурно за хилядолетия се бе изградил замък от скали, който спираше вълните като в някоя средновековна битка, а те се разбиваха в него, връщаха се за прегрупиране и отново нападаха.

Кулите на замъка не поддаваха. Вече толкова време ги задържа.

Именно това му придаваше величие. От другата страна, като в някоя провинция, войната бе далеч зад граница.

Пясъчният бряг се разпростираше отвъд погледите ни. Морето бе опознало този райски кът.

Вълните, които се задаваха, претърпели загуба от величествената стена, утихваха до самия бряг, а други, по-малки, си играеха по плажа, тренираха, състезаваха се коя ще стигне най-далеч или ще се издигне най-високо.

Обучаваха се.

Eдин ден и те искаха да опитат скалното предизвикателство.

Любопитството какво има зад кулите бе станало фикс идея на морския гигант и затова и до ден-днешен прави опити да премине зад тях.

Хванати за ръка, съзерцавахме безмълвно играта на морето. Капките дъжд падаха и се сливаха с водата.

– По-бързо!
Изтича към водата като капка дъжд, приканвайки ме с ръка. Последвах я.

Изтичахме до плажа и стъпихме срещу вълните. Усещах как ме викат с мощта и красотата си.

– Събличай се да плуваме!
Още преди да го бе изрекла, остана по бански и скочи. Не се замислих, гмурнах се след нея.

Сега и ние бяхме част от природата, имитирайки две капки. По тъмно още седяхме във водата.

Дъждът, почти спрял, само ромолеше и решихме да побързаме с опъването на палатката.

Взехме всичко необходимо от колата, по-точно аз мъкнех всичко, а тя светеше с фенера, и се качихме зад скалите в най-високата част на местността, от която изгледът ни се стори най-запленяващ.

Към полунощ вече бяхме напалили огън под навеса, който изградихме пред палатката.

Дъждът пак се бе усилил.

А ние, като семейство птици в гнездо, бяхме прегърнати и се топлехме взаимно с телата си.

Любувахме се мълчаливо на природата, наблюдавахме пламъците, слушахме музиката на морето. В

далечината вълните продължаваха да са неспокойни. Виждаха се ясно, огрени от полумесеца, който намираше процепи през облаците и се показваше от време на време.

– Май няма да го видим. – последва въздишка, обърна глава и се сгуши още повече в мен.

– Има време, небето ще се изясни.
Присви рамене и ме целуна по бузата. Не ми вярваше, но поне оставих надеждата да лежи някъде дълбоко в нея. Оказах се прав.

Към пет и половина облаците поеха друг курс, небето започна да се изяснява.

Вълните спряха своята игра. Някои изморени, а други просто сменящи мястото си, отиваха да радват друг със своя финес, изящество и красота.

Изгасихме огъня и се изкачихме върху една от кулите на скалния замък. Изгревът наближава, а с него моите нерви нарастваха.

Сърцето отново започна да препуска лудо. Опитах се да го успокоя като дишах дълбоко. Под чадъра, прегърнати, съзерцавахме хоризонта.

Затаили дъх, бяхме се оставили на магнетизма на синия гигант.

Аз виждах, чувствах по един начин, а тя по свой, но бяхме част от едно цяло и го знаехме.

Дъждът почти спря. Спуснах чадъра и усетих последните капки дъжд, впуснати в борба коя да ме уцели.

Изтичах до палатката с претекст, че ще оставя чадъра, и се приготвих набързо. След миг вече бях при нея.

Слънцето бе дало ход на своя кръговрат.

В гръб силуетът ù наподобяваше богиня, току-що спуснала се от небето. Косите и роклята ù се вееха от вятъра.

Изкачих се при нея на трона и прокарах пръсти през косата ù. Хванах я под ръка.

Нейният поглед бе далеч в океана, а моят – изцяло в нея.

Слънцето следваше пътя си, набираше се нагоре, така както го е правило преди милион години, така както ще го прави и след толкова.

Отражението му се размиваше в океана, като създаваше илюзията, че се намира до теб. Но колкото и да пресягаш, винаги е с крачки напред.

Предизвиква те с блясъка си да го следваш.

Но в същото време не осъзнава, че те е пленило с красотата си и няма смисъл да те подканва.

Заслепен пред него, не можеш да помръднеш, остава ти единствено да коленичиш пред усмивката ù и да продумаш:

– Анжела…

– Обичам те.

– Ще се омъжиш ли за мен?
Със събрани погледи един в друг.

Аз – на колене, с един жест вдигам дясната ръка, свита в дланта срещу нея, а с другата нежно освобождавам пръстите, като едновременно с това от ръката се появява голяма червена роза.

Върху цвета ù блести годежният пръстен.

Пръстенът, който се предава от поколение на поколение в нашия род, с него върви и фокусът с розата,придобил голяма символика за рода ми.

Така дядо предложил на баба, баща ми – на майка, а сега и аз на нея. Баща ми никога не се е хвалил, че има сръчни ръце.

Цял живот е стоял зад бюро и предложението му е представлявало лошо магическо шоу, но майка ми е била запленена от него много преди това и е казала „Да!“, без да се замисля.

Като малък дядо ми обичаше да разказва откъде е научил фокуса и как е предложил с него на баба.

Като поотраснах ми го разкри. Помня с какво въодушевление ме учеше да го правя.

Той не се съмняваше, че ще го използвам някой ден, за разлика от мен.

Не съм традиционалѝст, но досега никой не е казвал „Не“.

И реших да опитам по старата тествана формула.

Поставих пръстена върху лявата ръка на безименния й пръст.

Струва ми се, че мълча с часове.

Капка сълза се стече по бузата ù, след миг и по другата, но лицето ù оставаше все така грейнало.

Изправих се и ги изтрих с палеца си. Зад нея слънцето я обгръщаше със сноп лъчи. Богиня. Най-накрая отвори уста и каза:
– Да… – миг мълчание.

– Да. – повтори по-силно.

– ДА! – изкрещях и аз. О

бхванал я с две ръце, я вдигнах и се завъртяхме заедно на върха на света. Времето беше спряло.

Устните ни се доближиха, една изпепеляваща целувка, последвана от още по-жарка. Не спираха целувките, валяха по-силно и от дъжда, който ни посрещна тази нощ.

Поемах въздух и казвах „Да!“, след което и тя поемаше и го повтаряше, после пак се впускахме, езиците ни се преплитаха, движеха се с финес, в синхрон с телата ни, които изгаряха от страст.

Любихме се като за пръв път.

Денят, който се е запечатал ясно в съзнанието ми и не може да бъде забравен, моментът, в който се чувствах най-жив.
– Да… – повтаряше нейният глас.

Последно сбогом

7

-Да. – нашепва отново гласът ù в ушите ми. Пак това забравено ехо.

Усещам устните да докосват с изпепеляваща страст моите. Пръсти, прекарващи се с вятъра през косите ми.

– Това тя ли е?

Дъждът е спрял отдавна, а с него и гръмотевиците са заглъхнали.

Единственото, напомнящо за бурята, е мократа земя, която сега е огряна от слънчева светлина.

Неусетно нощта отстъпва на деня . Отварям очи и силуетът ù се спуска със слънчевите лъчи пред мен.

– Богиньо…
Това е богинята върху замъка. Коленичил пред нея, оставям пръстена отгоре ù.

Сълзите капят по влажната почва и образуват малки океани.

Не мога да ги спра. Вдигам мократа роза от земята. Няколко сълзи се стичат върху нея. Поставям я върху плочата.

– Обичам те. – отронва се от устата ми. Сълзите не спират.

Облаците, дърветата, прашинките, листата, цялата земя плаче с мен. А горе само тя сияе и ме гали нежно с топлината си. Слънцето се усмихва. Тя го последва.

– Сбогом, любима.

От Владимир Владимиров Шулев

One Comment

  1. Pingback: Любовта си отиде – Любовни писма

Leave a Reply

Your email address will not be published.