Кристални сълзи

Знаете ли какво е слънцето да ви се усмихне?

Да намерите отговора на всеки въпрос, поглеждайки две кафеви очи?

Да откриете смисъла на живота само от една прегръдка и да чуете сърцето си, биещо по-силно, чувайки познатия му глас?

Красота!

Всеки момент, прекаран с него беше красота!

Всяка секунда няма да забравя.

Времето тече, а той е единствен!

Времето тече, а нищо не се променя.

Стоя тук и плачейки споделям как ме кара да се чувствам, а дори не го знае!

Дори не знае, че го обичам. Не знае колко е за мен.

Стига с депресиращи метафори.

Ще започна и моята обикновена, но болезнена история.

Аз съм само на 14.

Малка, но достойна да чувствам.

Само на 14! Малка, но познаваща света!

А той? Той е Валентин на 16 и е перфектен.

Умен, мил, красив, проницателен..

Всичко, наистина всичко, за което някога съм мечтала.

Запознахме се в училище и пренесохме прясното си познанство в скайп.

Ах, как ме изумяваха първите му думи!

С каква любов говореше за Слънцето, за Природата, дори и за черния шоколад, който и аз обожавам.

Искам или не – позволих си да се влюбя.

Първата любов, казват, че била сладка.

Сладка е, но както при всяко сладко след нея остава горчивия спомен, на отминал живот.

Както и да е.

Бяхме приятели.

Той знаеше за чувствата ми, не отговаряше на тях, не ме нараняваше и .. беше до мен.

Ценях го, той не знаеше!

Не беше мой, но беше част от моя живот.

Ах, колко много го обичах! Толкова, колкото нищо друго.

Приятелството ни [дори на това бях съгласна] беше перфектно.

Беше!

Негов много добър приятел прояви интерес към мен.

Прекалено голям интерес.

Не исках да го наранявам и му казах ясно, че между мен и него няма да се получи нищо.

Е, може би му дадох и някои надежди…

Не може би! Моя беше грешката.

Наистина му дадох надежда, а после най- нахално си я отнех.

Сякаш го бях оплела с веригите на деветдесет и деветте несправедливости и когато той посегнеше към искрицата надежда, останала от изгасения огън, аз я отнемах с дяволската усмивка, с която съдбата ни краде щастието.

Виновна съм! Виновна съм, че той сега е наранен.

И Вальо смяташе така. Затова и се скарахме.

Той каза, че съм прекалено.. лоша и наранявам приятелите му.

Знаете ли. Той е прав.

Не знам дори защо пиша това. Не знам!
И така. Скарани сме, а с приятеля му продължавам да си пиша, но..

Разбирам и двамата.

Разбирам Вальо, защото аз наистина наранявам хората, които той обича и той има правото да се застъпва за тях.

Разбирам и неговия приятел, защото той изпитва чувства, а всички чувства трябва да бъдат разбрани и уважавани.

Знам че моя бе грешката, знам че моя е и болката..

Искам само да знам – какво да направя.

На фона на всички тези грешки..

Не заслужавам ли и аз да бъда щастлива? .. :(

Автор: nqkoqq

Leave a Reply

Your email address will not be published.