Eдин януарски ден

Този ден беше най-студеният на януари.

Клоните на дърветата бяха свити, сякаш да се скрият от лютия мраз, който обвиваше всичко наоколо.

Земята беше замряла, а през сивото небе слънцето едва успяваше да пробие с лъчите си и да пръска искри върху белия килим от сняг.
Елена седеше в ресторанта, потънала в размисли.

Беше й трудно да се задържи на повърхността, чувстваше се много самотна, работата в агенцията я потискаше, искаше ѝ се по-динамична дейност, по-удовлетворяваща. Но най-много от всичко й тежеше самотата, липсата на рамо, на което да се опре, една прегръдка.

Все нещо щеше да измисли, разбира се, трябваше да си потърси друга работа, но къде щеше да срещне мъжа, когото търси, това вече не знаеше. Беше й трудно сама- сестра й отдавна се бе омъжила, а родителите ѝ живееха далече.

Този ден си беше взела отпуск, беше потисната, искаше й се да остане сама. Поръча кафе с коняк.

Заведението беше тихо, полутъмно, почти нямаше хора, само двама посетители бяха седнали на масата срещу нея и разпалено обсъждаха нещо.

Елена почти си допи коняка и тъкмо мислеше да става, когато в ресторанта влезе тъмен, не много висок мъж с черно яке. Запъти се към масата, на която седяха мъжете и седна при тях.

Тя се заинтригува от него, стори й се интелигентен, начетен и привлекателен, може би по-възрастен от нея. Говореше нещо за здравеопазването, за лекарите.

От време навреме я поглеждаше бегло, тя него – също.

Изглеждаше много отговорен и сигурен в себе си. Имаше гъста черна коса, беше облечен с черен пуловер, цветът на очите му не можеше да се види, поради оскъдното осветление.

И сега какво? Тя не искаше да си тръгне, защото, ако го стореше, нямаше повече да го види.
– Едно кафе, моля – поръча си отново, печелеше време. Погледна го. Отпи. Горещата напитка опари гърлото й, топлината се разля по устните й, и тя почувства, че цялата гори. Той вече целият се бе извърнал към нея. Тя сведе очи. Лицето й пламна.
– Добър ден. Извинете, мога ли да ви правя компания, докато пиете кафето си? – той като че ли не дочака отговор и придърпа стола срещу нея.
– Заповядайте, ще ми бъде приятно.
– Приятно ми е, Александър.
– Елена.
– Често ли идвате тук?
– Всъщност тук съм за първи път. Стори ми се тихо и уютно, исках да избягам от шума и суматохата.
– Добър избор. Още един коняк?
– Може, благодаря.
– Два коняка, моля.
Елена го наблюдаваше. Имаше тънки пръсти, правилен нос и топли черни очи. Излъчваше сигурност, но и някаква необяснима меланхолия.
– Какъв студен ден, не помня да е било толкова студено.
– Да, така е, всичко е затрупано със сняг, трудно се върви.
– С какво се занимавате?
– Работя в туристическа агенция, а Вие?
– Аз съм хирург, работя в онкологията, колкото и неприятно да звучи.
– А, хирург! Какво сте специализирали?
– Урология.
– Сигурно е доста стресиращо да работите с хора, които са на границата между живота и смъртта, да оперирате тумори, та животът им е в ръцете Ви!
– Така е, но съм свикнал, това ми е ежедневие, не е леко, но това ми е работата. Омъжена ли сте?
– Не. А Вие?
– Разведен съм от една година, имам две деца – момче и момиче. Момчето е на шестнадесет, момичето на осемнадесет.
– Имате радост в живота. Съжалявам, че не Ви е провървяло с брака.
– Ами понякога така се случва, вече съм на четиридесет и пет и разбрах, че в живота човек си прави някакви планове, вярва в нещо или в някой и накрая- всичко се проваля.
– Съдбата си знае работата – ако отнема нещо, то е за сметка на друго.
Те потънаха в задълбочен разговор за живота, за професиите, за децата.

Времето сякаш спря, снегът навън спря да вали, мъжете от съседната маса си тръгнаха, Елена и Александър останаха сами в заведението.

Докато разговаряха, постепенно тих огън започна да гори в очите им, лек пламък запалваше всяка нова тема. Засвири лека музика.
– Ще танцувате ли с мен ? – Александър нежно докосна ръката ѝ и се приведе сякаш да стопи напълно това, което все още стоеше между тях. Той я поведе, прегърна я и я понесе в танца. Телата им се сляха, така както се бяха слели душите им. Танцуваха дълго, мълчаха и чувстваха. Усещаха надигащия се вулкан от емоции и страсти, който ги очаква.
– Прекрасно танцувате! – Елена се усмихна, сядайки, отметна косата си, сякаш да отметне така бързо отминалите тъга и чувство за неопределеност в живота и.
– Благодаря!
– Стана късно, ще тръгвам.
– Ще Ви изпратя.
Навън се смрачаваше, под краката им пукаше лед, а в душите им гореше огън. Тя живееше на две преки от неговия дом, но никога преди това не го бе срещала.
– Много ми беше приятно – той се наклони и за нейно най-голямо учудване я целуна. Страстно и истински. Без задръжки, без преструвки, без излишни обяснения. Така изведнъж. Тя отвори очи и срещна неговите. Изпълнени с тази същата меланхолия, но този път – изпълнени с очакване, очи – живи, всеотдайни, добри.
– И на мен също – Елена го бе прегърнала и сякаш не искаше да го пусне, сякаш я беше страх да не го загуби.
– Бих ли могъл утре да Ви се обадя ?
– Разбира се, ще ми бъде приятно.
Той записа телефонния й номер, пожела й приятна вечер и се отдалечи. Фигурата му потъна в необятната белота на вечерта. Тя се усмихна. Обърна се и влезе в къщата. Усети, че започва нов етап от живота си. Усети прилив на енергия, усети кръвта във вените си. Разбра, че е жива.
На следващия ден Елена беше затънала в работа. Александър й позвъня в ранния следобед.

Покани я на вечеря. Тя си облече ослепителната рокля от черно кадифе, остави свободно светлите и дълги коси да падат по раменете и с алено червило подчерта леко устните си, а зелените ѝ очи сияеха и пръскаха живот.

Къде отиваше? Не знаеше. Какво очакваше? Не знаеше.

Знаеше само, че иска да го направи.
Видя го. С роза стоеше на снега. Вечеряха. Говориха. Мълчаха.

Той й показа снимка на децата си. Тя му разказа за семейството си, за работата си. Разделиха се нежно, с целувка, която обещаваше много.
В събота сутринта Елена се събуди от звъна на телефона.
– Здравей! Как си?
– Добре съм, току що се събуждам.
– Аз искам да ти предложа да отидем на едно кратко пътешествие. Имам къща в провинцията, отдалечена, ще подишаме чист въздух, ще се разходим. Какво ще кажеш да прекараме заедно този уикенд?
Елена беше леко учудена, но прие.
– Като се събудих и видях тази зимна приказка през прозореца реших, че трябва да заминем – Александър беше романтичен, чувствителен и все още вярваше в живота.
– Какво ще кажеш да дойда да те взема след два часа?
– Добре, чудесно!

Тя затвори телефона. Трескаво започна да търси какво да облече. За цял уикенд? Един панталон, сатенена нощница, жилетката в екрю.
Беше точна – точно в единадесет излезе пред къщата.
Той я чакаше в колата. Погледна през прозореца.

Тя за него беше най-хубавата жена, която някога бе виждал – с дълги коси с цвят на мед, със снежно бяла кожа, дребничка и женствена, а зелените ѝ очи сякаш отразяваха светлината на слънцето.

Потеглиха. Пътищата бяха трудно проходими, всичко бе затрупано със сняг, пътуваха около два часа. Къщата беше на баща му, в град Лясковец, Търновски окръг. Пристигнаха благополучно.

На два етажа, стегната, малка, сред преспите сняг изглеждаше почти приказна. Александър запали камината. Отдавна никой не беше идвал и беше студено.

Излязоха навън да се поразходят. Снегът скърцаше под краката им, яркото слънце галеше лицата им и те знаеха, разбираха, че тези кратки моменти на щастие ще помнят цял живот.
Привечер седнаха на масата до камината. Александър се бе погрижил за всичко. Имаше прекрасно вино, деликатеси, салати.
– Елена, чувствам, че ние с теб много си приличаме.
– И аз имам същото усещане. Мислим еднакво, имаме еднакъв мироглед, еднакво възпитание. Какво работят родителите ти?
– И двамата са хирурзи.
– Знаеш ли, аз исках да стана лекар, кандидатствах медицина, но не ме приеха. Сега както знаеш, работя в туристическия бизнес, но тази работа не ме удовлетворява.
– Е, мила Елена, знаеш ли, че човек трябва във всяко едно нещо в живота да намира смисъл, така е трябвало да стане, може сега в тази сфера да се появи нещо чудесно и наистина спиращо дъха ти. Кой знае!
– Така е, прав си. Алекс. Какво стана с брака ти? Защо се разведе?
– Никак не се разбирахме с жена ми, преливахме от пусто в празно години наред. Тя е много властна, не ме уважаваше, показваше презрение към мен и винаги се опитваше да налага мнението си. Тръгнах си миналата година.
– А децата как го приеха?
– Страдаха и продължават да страдат. Те не са малки, но не са и зрели все още, за да могат да осъзнаят и приемат напълно създалата се ситуация. Дъщеря ми все още ме обвинява, че съм ги напуснал, отбягва ме, синът ми е по-толерантен, повече ме разбира.
– На тях не им е лесно, но и на тебе също.
– Елена, аз все още се чувствам виновен пред тях. Сгреших в избора си, още докато бяха малки чувствах, че бракът ми върви на зле, но заради тях оставах. Изпитвах страх, че ще ме забравят и после, когато пораснат няма да искат да ме виждат. Затова все изчаквах.
– А сега как се чувстваш?
– Боли ме, че не съм до тях и всеки път, когато минавам покрай къщата ми, спирам и изпитвам празнота в сърцето си.

Елена го прегърна. Огънят в камината лумтеше.

Впуснаха се в един танц на телата, танц на душите, танц, който запълваше огромната празнина в живота им, самотата и отчаянието им. В тази свята за тях нощ, те сякаш се извисиха.
Неделният ден прекараха в разходки.

Отидоха на гости на приятели на Александър от града. Посрещнаха ги радушно, гостиха ги с питка и вкусни гозби. Нощта отново бе тяхна.
Тръгнаха призори в понеделник. Времето беше лошо, трупаше сняг, все още не бе съмнало. Но Елена се чувстваше сигурна.

Тогава, докато пътуваха към София, тя го погледна и разбра, че го обича. Черната му гъста коса, огнените му черни очи караха сърцето ѝ да бие лудо, приведен над волана, той излъчваше решителност и спокойствие.

Единадесет години по-млада от него тя търсеше закрила и властност едновременно в мъжа до себе си и сякаш усещаше, че той е за нея, че вече й принадлежи.

А Александър за първи път от много отдавна изпитваше чувства – дълбоки, силни и искрени.

Занизаха се студени зимни дни и дълги нощи. Елена и Александър се срещаха почти всеки ден, ходеха на кино, на театър.

Александър живееше при родителите си, тъй като беше оставил къщата на бившата си жена и децата.

Тя се запозна с родителите му, много интелигентни и приятни хора, запозна се с приятелите му. Той ѝ гостуваше, тя живееше сама, но вече не беше сама.

Възхищаваше се на професията му, тя самата бе изживяла много трудни моменти в ранното си детство. Беше болна дълго време още на две годинки, бъбреците й отказваха да работят, претърпяла бе четири операции.

Но сега беше добре, защото бе лекувана от добри лекари, които й помогнаха да оцелеее. Знаеше колко е отговорна и тежка неговата професия и това я караше да го обича все повече и повече.
Последната седмица на февруари беше много тежка за Александър. Всеки ден имаше операции. В отделението постъпи възрастен мъж с тумор на левия бъбрек .

Трябваше спешно да бъде опериран още в понеделник. Операцията продължи 7 часа. Човекът не беше възрастен, но не беше и млад – на петдесет и две години.

Хирурзите успяха да отстранят цялата туморна маса, нямаше разсейки. Александър беше изтощен и физически, и психически.

Елена го чакаше пред болницата.

Не влезе вътре, кабинетът му беше светъл и просторен, но тя толкова бе изстрадала и все още съзнанието и бе обременено и не можеше да преодолее подсъзнателния страх от болничната миризма, от звуците, дори и от вида на коридорите.

Той излезе привечер. Тя го прегърна и тръгнаха към къщи. Александър се чувстваше силен до нея, тя му вдъхваше кураж и му даваше утеха. Когато не беше до него той потъваше в мрачни мисли и тъжни спомени, и единствения светъл лъч, който виждаше в живота си беше тя.
Дойде осми март, но все още беше студено, макар и да нямаше сняг.
– Здравей, Елена, Честит празник!
– Благодаря!
– Как се чувстваш на този ден?
– Като истинска жена, която обича и е обичана!
– Скъпа, искам да ти подаря един подарък по този повод. Но няма да може да излезем довечера, защото синът ми иска да дойде вкъщи да се видим, нещо бил потиснат, било му мъчно за мен. Но обезателно искам да се срещнем.
– Да, разбира се, добре, към колко часа?
– Ами към 18.00 след работа?
– Добре, ако искаш заповядай вкъщи.
Звънецът иззвъня продължително. Тя отвори вратата и видя огромен букет пред лицето си. Целунаха се.
– Извинявай, че така се получава, но няма да мога да остана дълго. Стефан ще остане при мен тази вечер, нещо не се разбира с майка си.
– Разбира се, няма проблеми, не се притеснявай.
– А това е за теб. – Елена отвори плика. Вътре имаше последен модел телефон и скъпи бонбони.
– Алекс, мили, благодаря ти! Не очаквах такъв подарък!
– Подаръците трябва да са неочаквани.
– Обичам те!
– И аз те обичам!
Елена беше приятно изненадана и поласкана. Но Александър не се чувстваше добре, синът му все още страдаше заради развода. Прекараха два часа в разговори.

Те винаги имаха за какво да си говорят. Винаги имаха какво да си кажат. Александър си тръгна и Елена остана сама. Но тя много отдавна беше приела тази ситуация.

В една приятна вечер, напомняща за настъпващата пролет, в края на март, те бяха седнали в прекрасен ресторант в центъра на София.
– Алекс, много пиеш.
– Мила, разбери ме, трудно ми е, и децата искат все нещо от мен, и родителите ми, които вече са на възраст.

Трудно ми е и не знам как да се справя. Искам с теб да създадем семейство, да имаме дете, ти си млада жена, но не знам дали ще успея.

Знаеш, че и на децата ми помагам, иска ми се да те направя щастлива, но не получавам голяма заплата, нямам собствен дом, живея при родителите си.

Най-добре ще бъде да се махнем от тази държава, където да живеем по-спокойно.

Какво бих могъл да направя за теб?
– Да ме обичаш. – Той взе малките ѝ ръце в своите и ги целуна. Де да беше толкова лесно.
– Скъпи, познаваш ли доц. Христов?
– Разбира се, че го познавам. Той е светило в нашата медицина.
– Нали знаеш, че като малка съм претърпяла много операции, не съм била добре с бъбреците.
– Да, казвала си ми.
– Той ме е оперирал. За мен е най-добрият лекар.
– Така е. Познавам и сина му, но той не е толкова всеотдаен и добър като баща си.
Александър пиеше доста напоследък, но Елена мълчеше. Не искаше да го загуби.
Денят преди Великден заминаха за Лясковец. Тогава Елена изживя най- хубавите моменти в живота си.

Обичаха се страстно, с цялото си сърце, с всяка фибра на тялото и душата си. Бог се смили над тях и удължаваше моментите им на щастие.
На Великден отидоха на гости на родителите й в Бояна. По пътя, Александър и каза, че няма много да се заседяват, защото синът му го чака вкъщи. Елена премълча със свито сърце.

Пристигнаха точно за обяд. Майка й беше приготвила прекрасна трапеза. Александър, за учудване на Елена, се заседя доста, не бързаше да си тръгва, както каза в началото.

Беше му приятна компанията, искаше да уважи родителите й. Привечер си тръгнаха, той я изпрати и я целуна. Тя чувстваше, че децата му са голям ангажимент.

Влюбена бе в него, защото беше отговорен. Сега именно заради тази отговорност тя страдаше.

Винаги на първо място бяха децата му, той се опитваше да балансира, но тя искаше всичко.

Това, което Елена не можеше да намери беше истината. Той се задушаваше от истината, болеше го от истината, страдаше заради истината.

А тя я търсеше. Той можеше да й я каже, но не го направи. Не от страх да не я загуби, а защото не искаше да приеме истината. Прекалено много я обичаше, за да успее да приеме истината.
Елена искаше да го запознае с приятелите си. Организира събиране в дома си. Покани сестра си със съпруга й, братовчедка си и приятеля й и най-близката си приятелка. Най-близката й приятелка беше Ваня. Тя за всичко я разбираше, за всичко я съветваше.
– Ваня, утре бих искала да организирам парти, да се запознаете с Александър.
– Разбира се, в колко часа?
– Ами, към 20.00ч. ще ви очаквам.
Елена приготви спагети със сос, Камелия, сестра ѝ й помогна в сервирането на салати и напитки. Александър дойде в 19.30ч.
– Мила, притесняваш ли се?
– Малко.
– Усетих. Ето, тези неща ги остави в хладилника.
– Добре. Хайде да отидем в хола.
Елена се вълнуваше дали ще го харесат приятелите й. Разбира се, че ще го харесат!

Та той е толкова интелигентен и мил с нея. Ако можеше да заживеят заедно още сега, още в този момент! Но той все още нищо не й предлагаше.

И въпреки това тя го обичаше.
– Наздраве! – Всички бяха седнали около масата. Всички се чувстваха добре. За Елена това беше важно. Таня и Ваня й помогнаха в сервирането. След вечерята Елена и Александър излязоха на терасата.
– Как си, мила?
– Добре, а ти?
– Прекрасна вечеря, какво да кажа! Ваня наистина ти е много добра приятелка.
– А какво мислиш за сестра ми? В смисъл, харесва ли ти като човек?
– Да, говорихме си общи неща с нея. За касетофона. Помниш ли касетофона?
– А, да! Ти нали го взе да го поправиш? – Всичко беше прекрасно. Но тя вътрешно, дълбоко в себе си усещаше, че той е наполовина нейн. Тя го нямаше. Тази вечер Александър отново трябваше да се прибере заради сина си. Стефан страдаше заради развода. Елена мълчеше.
– Хайде, да влезем вътре, че е неудобно вече. – Те се върнаха при гостите.
– Някой да иска още вино?
Елена се пресегна и взе кабернето от малката масичка.
– Да, може. – Ваня подаде чашата си. Беше облечена с изискана лилава блуза и отвреме навреме поглеждаше Елена, сякаш искаше нещо да й каже. – Ако искаш да ти помогна да сервираш десерта?
– Добре.
Те отидоха в кухнята.
– Елена, той е влюбен в теб! Не трябва да го губиш! За нищо на света!
– Наистина ли така мислиш? Така ли изглежда?
– Да, изглежда, че все едно се познавате много отдавна! Личи си, че сте един за друг.
– Благодаря ти за хубавите думи, но нали знаеш, че имаме трудности.
– Знам, но трябва да ги преодолеете и двамата. Не само той, но и ти, трябва да се постараете да запазите това, което имате!
Те сервираха десерта. Сметанова торта с течен шоколад. Десертът беше много сладък, но Елена предвкусваше горчилка.
В една съботна вечер, Александър бе поканил на гости Елена. Той коленичи пред нея и сложи глава в скута й.
– Елена, обичам те, и за нищо на света не искам да те загубя!
– И аз те обичам. И няма да ме загубиш.
– Просто искам да те помоля на този етап да изчакаш.
– Какво да изчакам?
– Да изчакаш това, да имаме дете, да живеем заедно. Все още не съм готов за това, разбери ме.
– Скъпи, аз нищо не съм казала. Ще изчакам, разбира се.
– Не те моля да чакаш години, просто те моля за малко време.
– Алекс, ние сме заедно от скоро, разбира се, трябва ни време. – Трябва ти време, но, добре, аз съм търпелива.
– Благодаря ти, че ме разбираш.
– Алекс, цял живот те търсих! Как си мислиш, че сега, когато те намерих ще се откажа от теб! Не мога без теб. Не бих могла да живея без теб.
В тази нощ телата им танцуваха лудо, танцуваха танца на страстта, а душите им напълно се сляха, сляха се завинаги.
На сутринта телефонът му иззвъня.
– Да?
– Александре, дъщеря ти си е изгубила паспорта. В Рим, в някаква дискотека! Какво да правим? – бившата му съпруга с истеричен глас крещеше в телефона.
– Как така си го е изгубила?
– Откраднали са чантата й. И нали се сещаш, че сега не може да се върне в България. Направи нещо!
– Спокойно, успокой се сега, ще се обадя на Анелия, моя пациентка, нали мъжът й работи в посолството.
– Нали знаеш, че детето трябва днес да се прибере в България.
– Знам. Сега ще звънна. Чао. – Александър затвори телефона. Обади се на Анелия, после тя се обади на мъжа си и въпросът беше решен. Александра можеше да се прибере в България още на същия ден.
– Как може това дете да е толкова разглезено! Какво е правила, къде е гледала! Да не е малка!
– Скъпи, тя е на осемнадесет, все пак, танцували са, веселили са се, не е поглеждала към чантата и се е случила бедата. – Елена го прегърна. Той беше тя и тя беше той. Толкова дълго го бе чакала. Него. Именно него. Обичаше го повече отколкото обичаше себе си.
В един топъл неделен ден Александър и Елена излязоха да се разходят в Южния парк. Имаха среща със сестра му и племенничката му.
– Приятно ми е, Елена.
– Милена, приятно ми е.
– Александър ми е разказвал много за Вас. – Малката Катя тичаше около тях. Дъщеря й беше на осем години със светла коса и будни сини очи.
– Ти в кой клас си?
– Във втори. Ама аз тебе съм те виждала и преди.
– Е, да, нали се видяхме миналата седмица – Малката беше следобед на училище и понякога сутрин Милена я водеше при родителите си, а Елена често гостуваше на Александър и сутрин се виждаше с детето.
Сестра му й се стори много интелигентна и умна жена. След разходката Елена покани Александър у дома си.
– Мила, знам, че утре се разбрахме да отидем на кино, но за съжаление, няма да мога- учителят по футбол на сина ми се обади и каза, че Стефан напоследък бил тъжен заради развода, понякога ставал агресивен към съучениците си, някак си нервен. Утре ще го заведа на психолог, имаме психолог в болницата. Не се сърди.
– Разбира се, не се сърдя, това е важно за теб. – Докога ще продължава да я поставя на второ място! Да, разбира се, те са му деца, но не можеше повече така!
– Благодаря ти, че ме разбираш.
– Ще пийнем ли по една чаша вино?
– А какво ще кажеш за нещо по-силно?
– Скъпи, утре сме на работа, по-добре да не пиеш.
– Защо? Ще взема водка.
– Както решиш, но мисля, че не е необходимо.
– Хайде, нали тука отсреща има едно магазинче.
– Да.
– Ще отскоча. Ти какво предпочиташ?
– Аз няма да пия.
– Добре. Хайде.
И това й беше трудно да приеме – че Александър пиеше.

Но си мълчеше, какво да прави, ако му каже ще стане скандал, а тя не искаше да го загуби. Съмняваше я, че той ще промени нещо в себе си, ако тя изрази себе си, ако му каже, че не ѝ харесва, че пие, че не й харесва, че винаги я пренебрегва заради децата.

Съмняваше се, че нещо ще се промени, само щеше да всее смут във връзката. А тя искаше всичко да е идеално, да е такова, както започна.
На шести май Елена имаше курбан. Този ден, родителите й го бяха нарекли да пекат агне, откакто се бе родила го празнуваха.

Нали беше болна като малка и имаше опасност за живота й. Щяха да го празнуват на вилата.

Времето беше много хубаво, топло и слънчево. Майка ѝ беше сложила масата навън на терасата. Дойдоха сестра й и съпруга й, братовчедка й и приятеля и, леля й, баба й.

Александър не дойде, защото беше обещал на децата да ги заведе в Лясковец за уикенда. На Елена никак не й беше приятно, но какво можеше да направи – нищо.
Занизаха се все по-чести отлагания на срещите от негова страна, все беше зает, това я вбесяваше. Но не му казваше нищо. Тя усещаше, че сега, когато нещата започнаха да стават наистина сериозни между тях, той даваше  заден ход.

Страх го беше, че няма да може да ѝ даде това, от което тя имаше нужда, не се чувстваше готов да създаде ново семейство. И тя го знаеше. Разбираше. Но въпреки това мълчеше.
Една вечер бяха седнали в един ресторант в центъра на София и Елена реши, че трябва да повдигне въпроса.
– Алекс, трябва да поговорим.
– За какво?
– За това, че се чувствам пренебрегната, ти непрекъснато отменяш срещите, виждаме се все по-рядко, знам, че имаш ангажименти, но просто не мога повече така. Когато имаш уговорка с мен, не може ли да кажеш на децата, че си имаш приятелка, да ни запознаеш?
– Елена, аз нищо не мога да променя. Ти много добре знаеш моето положение, знаеш как стоят нещата. Те все още не са готови за такова запознанство, просто опитай се да ме разбереш.
Той не се чувстваше сигурен в себе си, беше предприел рискована крачка, не знаеше дали може да поеме втора такава отговорност, за ново съжителство, за ново семейство.

Втурна се в тази връзка, а тя се развиваше главоломно бързо за него. Обичаше Елена, но може би страхът и неувереността, че няма да се справи, бяха по-силни. За жалост, той осъзнаваше това.
– И ти също.
– Добре, ще се опитам да балансирам, няма повече да отлагам срещите ни.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– А може ли да се опиташ да намалиш пиенето?
– Това притеснява ли те?
– Да.
– Щом ще се почувстваш по-добре, ще го намаля.
– Благодаря ти, скъпи, това са неща, които са важни за мен – Нещо се беше скъсало. Сякаш нещо между тях се бе натегнало до краен предел и сега беше скъсано. Така, без скандали, без външен израз, тихо, постепенно, малко по малко те изпуснаха това, което имаха. Изтече през пръстите им. Като пясък. Може би бяха останали две, три песъчинки в ръцете им, но Елена се съмняваше, че толкова малко може да закрепи връзката им.

* * *

В един слънчев неделен ден в края на май Елена предложи на Александър да се разходят в парка.
– Мила, никак не ми се излиза, нещо нямам настроение днес, не може ли да ми дойдеш на гости или аз да дойда? Ще взема водка.
Пак започва.
– Добре, ако искаш ела ти, към 13.00, ще хапнем нещо.
– Ок. До скоро.
Ако можеше да счупи телефона, Елена щеше да го направи.

Толкова силно заби нокти в слушалката, че и потече кръв.
Александър дойде с една бутилка водка. Елена преглътна.

Тя чувстваше, че постепенно изчезва в тази връзка, губи се някъде. Вече я нямаше. Тя не съществуваше, тя изгубваше себе си…идеше й да изкрещи – “Помощ!”
– Да сменя ли музиката?
– Не тази е добре, само малко намали, струва ми се, че е силно – Елена
стана и отиде до касетофона.
– Ели, изпих водката, ще отскочиш ли до магазина да ми вземеш още една, че не ми се става? – Елена се наведе, намали музиката, обърна се и зашлеви плесница на Александър с цяла ръка. Той замря. Тя се осъзна. Седна отново до него.
– Извинявай, скъпи, не исках, Боже…Какво направих…извинявай, просто и аз съм изнервена, извинявай!
– Защо ме удари?
– Не, не, просто съвсем полудях, не исках.
– Защо ме удари?
– Не знам, просто се ядосах, нещо ми стана.
– Защо ме удари?
– Заради провалените срещи, неспазените уговорки и това пиене. И пак тази водка…
– Аз си тръгвам. Довиждане.
– Къде отиваш?
– Край. Това е краят.
– Моля? Какъв край? Какъв край?!
– Всичко приключи.
– Не, моля те, недей. Чакай. – Тя му препречи пътя, задържа го за раменете, олюля се.
– Не се унижавай, тръгвам си.
– Няма да те пусна! Няма да те пусна!
Той я отблъсна, отключи вратата и излезе. Тя остана права, с гръб към антрето почти в несвяст.

Главата й се въртеше, ушите и пищяха. Сгромоли се на дивана и зарида.

Силни стонове се изтръгваха от гърлото ѝ, сърцето ѝ лудо биеше и нищо не можеше да я спре.
Няколко дни тя беше болна. Не можеше да стане от леглото, плачеше, почти не ядеше, не можеше да отиде на работа.

Не очакваше това да се случи, или по-скоро не искаше да повярва, че рано или късно това щеше да се случи. Опитваше се да се свърже с него, да му се извини отново, но той не й отговаряше.

Тя разбираше, че го е наранила, но можеше ли заради едно такова нещо, той така изведнъж да сложи край?

А дали просто Александър не се възползваше от създалата се ситуация, за да избяга, за да сложи край, който, да не се лъжем и двамата предвкусваха?
Не, тя трябваше да си го върне, на всяка цена, всичко беше толкова хубаво, всичко беше толкова прекрасно!
На втори юни Александър имаше курбан. Да, имаше много съвпадения в тяхната връзка.

И той, когато е бил малък и е бил на границата между живота и смъртта, още ученик в гимназията. Сбил се с някакви момчета, бил е в кома дълго време. Тя купи хубава светлосиня риза и реши да отиде до тях и да му я подари на този ден.

Валеше проливен дъжд. Небето беше тъмносиво, духаше силен пронизващ вятър. Елена стоеше на няколко метра от блока му. Капките биеха по чадъра, краката ѝ бяха подгизнали.

Тя не знаеше дали той е вкъщи, не знаеше дали децата са там, просто трябваше нещо да направи. Звънна на звънеца.

Вратата се отвори. Качи се по стълбите, бавно, много бавно.
– Здравейте!
– Здравейте!
– Александър вкъщи ли е ?
– Да, заповядайте – Майка му ѝ отвори вратата към стаята на Александър.- Не се притеснявайте, влезте.
– Благодаря. – Елена почука на вратата.
– Да?
– Здравей.
– Александър беше видимо изненадан. Седеше на бюрото пред лаптопа.
Стана. Изправи се. Мълча. Тя също мълча.

Гледаха се цяла вечност. За тези няколко секунди те видяха всичко, което им се беше случило, и хубаво, и лошо, и още по-лошо.

За Елена беше трудно да повярва, че нещата са приключили, със сетни сили се опитваше да се задържи на повърхността, искаше и него да го изкопчи от ямата, в която бяха потънали.

Черните му очи горяха и я топлеха. Дъждът се стичаше по стъклото на тънки струи. Елена се стресна от гласа му.
– Защо си боса?
– Обувките ми бяха кални и се събух.
– Ето, вземи тези чехли тогава.
„Защо си боса? Защо си боса?“ Това ли измисли да каже? Две сълзи опариха лицето й.
– Заповядай. Знам, че днес имаш празник и искам да ти подаря този малък подарък. – Тя му подаде ризата.
– Благодаря. Нямаше нужда. Седни, Ели.
– Искам още веднъж да те помоля да ми простиш, ако можеш.
– Така си го почувствала, това си направила. Станалото, станало. Не можем да върнем времето назад.
– Не, не можем, но поне можем да опитаме. – Тя го гледаше с молещи очи.
– Ели, нещата отдавна не вървяха. Няма виновни, просто обстоятелствата са прекалено усложнени. Трудно ми е, не съм готов за ново обвързване, не мога да ти дам това, от което имаш нужда и ти сама го чувстваш. След това, което направи аз разбирам, че ти не можеш да приемеш така създалата се ситуация. Изобщо не виждам как можем да продължим. Не съм готов за това, което ти очакваш от мен. Това е.
– Аз мога да чакам.
– Ти не можеш да чакаш, ясно ми го показа преди три дни. Смятам, че трябва да се разделим.
– А после може ли да опитаме отново?
– Не знам кога ще можем и дали ще можем. Нека си дадем време тогава, щом така искаш.
– Колко време?
– Не знам.
– Значи ми казваш, че искаш да се разделим?
– Да.
– Добре, щом така си решил. Аз тръгвам. Довиждане.
– Ще те изпратя.
– Няма нужда, не се притеснявай.
Тя бързо стана, отвори вратата, после външната и излезе до асансьора. Трескаво започна да натиска копчетата, не можеше да го чака, тръгна пеша надолу по стълбите, затича се, олюля се, хвана се за парапета, спря. Затвори очите си. Нямаше сълзи. Огромна буца я задушаваше.

Отвори очи. Отметна главата си, оправи сакото си, стисна чантата си.

Бавно продължи до входа, излезе. Не отвори чадъра си. Остави дъжда да измие всичко, което й пречеше да диша, да измие цялата мъка, която бе полепнала като паяжина върху нея, да измие и сладките и горчивите спомени на тяхната изтерзана връзка, да измие и заличи последните четири месеца от живота си .

* * *

На девети юли Елена замина за Балчик по работа.

Взе си дълъг отпуск и замина за 3 месеца. Работи като екскурзовод на английски групи туристи.

Лятото беше много топло. Замина, за да забрави. Но не забрави. Когато се върна на първи октомври, къщата й се струваше като чужда.

Изхвърли всички подаръци от Александър – сувенири, мартеници, календари, даже няколко диска с филми. Натъпка всичко в един плик и го пусна в боклука. Седна на дивана.

Включи телевизора. Заплака тихо. Всичко започваше отново по старому – старата работа, старата къща, старата самота. Все пак Елена вярваше, че отново ще намери любовта. Трябваше да умее да чака. Да умее да бъде търпелива. И разумна.

Не толкова емоционална, по-малко наивна и по-силно вярваща. Надяваше се, че всичко е било за добро, че всичко, което им се е случило е било, за да ги направи по-силни, по-добри, по –мъдри. По-трудно е да задържим нещо при себе си, отколкото да го намерим.
Елена излезе да се разходи. Циганското лято бе в разгара си. Беше топло, всичко беше в цветни краски, някъде пееше чучулига. Тя мина покрай ресторанта, в който се бяха запознали. Надникна.

Вътре всичко си беше по старому. Дори келнерът беше същият, който ги обслужи в онзи студен януарски ден.

Почти всичко беше пълно. Чуваха се оживени гласове. На една маса до прозореца седяха мъж и жена. Жената накланяше главата си към мъжа, той докосваше пръстите й и се усмихваше.

Кръговратът на живота продължаваше. Листата на дърветата щяха да паднат, клоните отново щяха да замръзнат, хората отново и отново щяха да се обичат, отново и отново да се разделят и отново и отново да се събират.

Но Елена и Александър вече нямаше да бъдат същите. Те щяха да бъдат по-силни, по-мъдри и по-добри. Защото обичта им помогна да намерят себе си.

Leave a Reply

Your email address will not be published.