Добро утро

разказ от Румен Иванов – Романов

Не я помня млада,

но някак величава ми се струва изправена до входната врата. И си мисля, че винаги е била такава. Годините не бяха успели да отнемат жилавата й непреклонност и стоицизъм присъщи на селския труженик. И на една съпруга и майка. Нито черното вдовичество.

Изпратила мъжа си на гурбет, от който той не се върнал.

Не повярвала и на писмото за взрива в мината, и на гробището не отишла, когато го погребали в затворен ковчег. Защото гробището е за мъртви хора, а не за празни сандъци. И защото вярвала. Вярвала на мъжа си, че никога няма да я изостави, и че дори да чуе нещо за него, да не скърби и плаче.

„Един ден, обещал й той, пак ще се съберем, щом така сам Бог е отредил. Ти опази чедата ни.“

Това заръчал. И тя заживяла изпълнявайки повелята му.

Минали годините й в отглеждане на децата, стопанисване на къщата, чиракуване на добитъка.

Изтекли очите й, но не от рев по гробищата, а от взиране по пътищата – няма ли го? Вратичката да хлопне, дали не е той? Шумка да падне, стъпките му разпознавала. Вятър да повее, шепота му долавяла. С годините изтекли и младите по пътя си, селото запустявало, тръгнали вандали. Прибрала я дъщеря й, да не става зян на тия години. Измазали й стаичка, накачила ковьорчета по стените, домотъкани черги на пода застлала, мушкато на прозореца. Че много обичал преди мъжът й цветята, все го закичвала, усмихнат, хубавец бил сред ергените. И като минел с цвете зад ухо през мегдана, цяло село му се радвало, и птичките, и животинките, а бялата им къщица в миг засиявала,  щом се върнел.

През деня на работа са дъщерята и зетя, а тя сутрин ще стане по тъмно, ще се измие на чешмата, белите си коси ще среши, през градинката пред къщата ще мине. Ще скъса някоя китка, пък с бастунчето полека ще иде на външната врата. Ще застане и на когото мине на път към спирката, „Добро утро“ ще рече, ще се усмихне и ще подаде цвете. За късмет.

Свикнаха хората от махалата с нея, една шепа народ бяхме останали, другите- по чужбина. Всяка сутрин, зиме и лете изпращаше по пътя до автобуса. И гледаше дълго към ъгъла, зад който се чуваше бученето. Дотам виждаха очите й, по-нататък дъщеря й не даваше да ходи. А й се искаше, толкова й се искаше да стигне до тоя автобус, да се качи, или може би да посрещне някого, изпратен преди много, много време.

И така оставаше през деня. Ни хляб, ни вода. Като в очакване застиваше, и вечер пак там я заварвахме, с уморена усмивка, приветлива, като до сега бе излязла на прага да ни посрещне. Веднъж й занесох трикрако столче, имах го от дядо си.
– Сполай ти, сине, ама не ща. – продума ми. – Права по – добре, че коленете отказват вече; а съм седнала, а няма ставане.

Смехът й тихичко прозвуча в лятната привечер, напомни ми моята баба, върна ме в детството, видях се да тичам през годините, да гоня парцалена топка, да играя на „стражари и апаши“, да прескачам плета на съседите …

Една сутрин я нямаше пред портичката. Не се замислих какво може да се е случило. Знаех. Стана ми болно. Днес си мисля, че колкото повече опознаваме един човек, толкова по – голяма празнина в душата ни оставя, по- дълбока следа, когато се загуби. Както историята на един цял живот се превръща в спомен, ако има кой да го съхрани.

Вървях към спирката, а ми беше счупено, студено и празно. Вече ми липсваше.
И тогава я видях!
До автобуса.
Раздаваше усмивки на пътуващите и бели рози.
Бяха по – особени тия пътници,  мрачни и тържествени.
– Добро утро, добро утро! – извиках,  хващайки я за лакътя.
– И го поздравете! Чувате ли. Поздравете го.- Изпращаше мълчаливото шествие.
Стисна ръката ми, сълза се стече по бузата й.
Сама беше открила пътя. И щеше да дочака своето пътуване.

Leave a Reply

Your email address will not be published.