Когато съм сам

Когато съм сам времето за мен спира,
седя в дълбоко кресло с шишенце бира
с безумен поглед, вперен в тавана.
Някъде в далечината се чува шума на барабана-
вече не знам на какво да вярвам:
на това, което чувам или на това, което избягвам?!
Не мога да тичам вечно- уморих се!
Някой ме потупа по рамото и ми каза: „Събуди се!“
Това не беше никой – просто моето въображение-
като затворя очи виждам странно видение:
аз и дявола пушим заедно трева,
той изрича думи, които не се побират в моята глава.
Тя експлодира на милиони парченца
и изведнъж фокусирам пред мен белите перденца-
аз все така замислен седя в шибаното кресло,
краката ми са твърде уморени да ме заведат до моето легло.
Опиянен от алкохола аз заспивам,
мислите в главата ми като страници прелиствам,
умът ми изведнъж заспива,
всичко пред мен се размива –
виждам лицето на Смъртта как се разсмива,
заспалият герой на креслото е паднал и бавно умира.
Защо всички му обръщат гръб, той никак не разбира-
ето че сега седи с празно шишенце бира,
очите му затворени устата му широко отворена,
тялото отпуснато и една сълза проронена,
душата му и тя излиза-прогонена …

Когато съм сам нищо не може да ме спре
да изричам думи,които никой не може да разбере-
светът се смалява,а аз ставам по- голям
всеки гений е останал неразбран,
но аз все още не знам
дали ще съм като многото недооценени
или като малкото преоценени-
множество дилеми се редят всеки ден
светът така или иначе става по- гаден
докато раста осъзнавам-всичко е пропаганда
от великия диктатор до най-долната банда.
Всички живеем на място не по различно от клетка
тежко е- избърши тези сълзи, вземи тази салфетка,
главата високо горе, дори, когато умираш –
за да отцелееш трябва да си силен, не го ли разбираш?!
Защото всички живеем в своята Утопия,
но за всеки тя е различно възприятие
може би това е искал да каже Исус преди своето разпятие.
Всеки иска да удвои парите си и да направи пачка-
оттам се ражда и бунтът на човека, наречен стачка –
да минеш да ги изтрепеш всички с една огнехвъргачка
такива мисли ми минават в момента – мозъкът ми бачка
на макс, смилам мислите си като месомелачка,
накрая чувствам как егото ми ще ме смачка –
иска ми се да продължа,
рими да редя тук и сега,
но сякаш времето лети и каишката ми затяга.
Свободата е моментна, никога вечна
и тук започва началото на края, колко е смешна …

Leave a Reply

Your email address will not be published.